Не си дума.
Думите имат край,
а аз те произнасям
и преди мисълта.
И не си път.
Пътищата водят нанякъде,
а до теб пристигам
точно когато оставам.
И не си светлина.
Светлината има нужда от мрак,
за да бъде видяна.
А теб те познавам
и без очи.
Защото не си време.
То отнема, връща,
поправя часовниците
и разваля вечностите.
А ти си дом между две секунди,
който вярата обитава.
Понякога си толкова близо,
че сърцето ми не различава
себе си.
Понякога — толкова далеч,
че целият свят
се разтваря в разстоянието.
И не знам
как се нарича това.
Знам само,
че когато кажа „ти“,
всичко останало
за миг престава
да има нужда от мен.