Светлината не почука.
Остави вратата
сама да се досети,
че е отворена.
Не каза нищо дръзко.
Само погледна тишината
точно там,
където се преструваше
на спокойствие.
И въздухът се размести.
Една усмивка
премина границата
между невинност и въпрос,
без да покаже паспорт.
Не я попитах
какво иска.
Провокациите губят чара си,
когато им дадеш име.
Оставих я да бъде
онова малко „може би“,
което разкопчава сигурността
само с един поглед.
А после се усмихнах
без да прекрача границата,
за да остана такава,
че тя сама
да направи крачка към мен.