Не можеш да остарееш,
защото в теб
още има място,
където утрото сяда босо.
А времето все
не намира начин
тъмни бръчици
да кръстоса.
То се плъзга по раменете ти
като лека вода,
спира за миг в очите
и забравя,
защо ръцете знаят
как да сплетат
учудена топлина.
Още чуваш как вятър
отваря врата,
а сезоните си говорят
на малки точни срички.
Гласът ти още знае
как се чака дъжд,
а очите ти —
как се пази любов,
без да я заключваш.
Не можеш да остарееш,
защото в теб
нещо ме учи да бъда жива
в начина,
по който държа книга,
по който намирам,
по който не бързам
да си тръгна от чудото.
И ако някой те пита
на колко си,
ти просто му покажи
мястото,
където сърцето
още не е приключило
с детайлите.
Не можеш да остарееш,
защото сладкото не знае
как да те остави.
То спира в извивката на китката ти,
в начина, по който светлината
се задържа върху ключицата,
в паузата,
преди да кажеш „ела“,
без да го изричаш.
Остаряват причините,
които не са били докосвани.
А ти си винаги в движение —
между дъх и дъх,
между огън и признание.
В теб има тайна,
която не приема години -
само близост.
И когато нежност положи глава там,
часовниците крият труда си.
Не можеш да остарееш,
защото все още
някой те чака
точно така —
сякаш си първото му утро.