Какво като е вечер, щом усещам,
че тази нощ към два ще се разсъмне
и сънищата с гребенче ще среша,
щом слоновата кост е с редки зъби.
И няма да потърся за кафето
ни хапче,
нито течен подсладител.
Цигарата ще тръскам тихо в шепи,
че брошките ми пълнят пепелника.
Прозорецът в мъглата на липата
носа ми с меден свят ще гъделичка,
докато гледам календар и дата
в екрана сред очаквания пиксел.
И някъде към седем ще порасна,
от страх, че съм пред себе си банална
с любимото си чувство за опасност,
което смелост има да ти вярва.