Сглобен от хиляди парчета,
светът не може да е цял,
ако не кацнат две врабчета
на относителния дял,
чрез който времето изисква
да се надпяват едновременно
и песента им да се вписва
в детайлите, но без сравнения.
Обикновеното изкуство
е само дързък аналог
на опита да се почувства,
че планът не е едноок.
*

Нелекия път
към многото пътища
утрото е подхванало,
конете му светли са топли и мънички,
самият Господ ги язди.
Ни вляво
обиколка с глас по право,
ни вдясно тихо спира
да почива,
ни нещо грешно иска да забрави,
щом бронзови копита
галопират.
Когато измори се да
е честен,
с това което отстрани се движи,
земята без молитва
се размества...
Небе без обещание се крие.
Останало на прага на кръвта е,
човешко
и почти несподелено...
на залеза обичащото знаме,
което гали
ветровете с ревност.
*

Не стъпва по земята, а променя
стеблото на деня със сантиметри
и в цветна еуфория превзема
на свикването
всички параметри.
Зеленото в оченцето на коса
изкачва
бодро земните криле
и седмото небе само износва
това, което
облаче не ще.
А думите, отворили пред хора
подредбата на песен придошла,
кръщават всяка нота
и не спорят
с промяната кой свиква и кога.
*

И… се крие в дъжда от небето.
И… се пъхва в душата - прозрачна.
И… разчита, че няма монета,
на която
е друга страната.
И... те вика в самото си чудото.
И... целува в очите ти белег.
И... остава в ръцете, но трудна,
да ни дава, което
ще вземе.
И... не стига на облака ризата
за настръхнали молещи птици.
И... върти се в красивата химия
И... превежда от чужди езици.