Спасява се от себе си героят -
а змеят, доброволно победен,
си мисли,
че за нещо ще го моля,
когато златна ябълка ядем.
Спасява се денят от непукизъм...
Ръката ти е топла и добра.
Небе облича синята ти риза.
Преди да мръкне,
вече съм жена...
Не Ева, не Елена, не СофИя.
Не мащеха, не майка, не дете...
защото без вината ще ме скриеш
и в погледа ми само ще растеш.
Когато самодиви се прекръстят,
ще пуша и сама ще разреша -
димът като икона да ни сгуши,
а мъх и папрат да смени трева.
Не някакво спасение ни дебне.
Не хищната и алчна свобода...
А силата, с която без да вземеш,
вървя до мен и без да съм добра.