Луната изтънява като нож,
дълго рязал залъка на сенките,
които обещават да възкръснат
без кръвта и болката,
без пътя.
Смалява се релефно и безименно
разхвърляната нощ.
Петно по пода.
Питаща въздишка...
в люлеещия стол на суетата.

Раздвижва се...

Отваря тя прозореца
и пуска слънцето да кацне
върху съня на пеперудите,
които пазят
нежността от думите
в спасителния остров под клепачите.
Танцува с равномерното им дишане
и плавно го отнася
от роли непохватни,
които не поглежда.
На пръсти се издига до небето,
синя и прозрачна.
Ръцете тайно липсите изглаждат
и дават път на нещо
да се познае в себе си
приятно.