Той прави път над кипнала река
и свързва двата бряга
в продължение.
По него, ако думите се спрат,
на сенките си сенки ще отгледат...
На него, ако времето рече,
ще сложи още прешлени в гръбнака,
и няма да се противи Моне
за четката си стъпки да изчака,
а влюбени в безкрая цветове
ще вържат перилата с катинарче,
танцувайки сърцето щом в сърце
за сладост ни роди
и не нагарча.
На моста не тежи и не боли,
когато предсказанията глъхнат
и няма хороскопи и мъгли,
които тайна сляпо да пропуснат.
Светулката с фенера си красив
е кацнала на щурчовото рамо
и музика към себе си върви
а нотите без рамка
са закана.
От моста скача само лудостта
към жабите, които я вербуват...
След него с осъзнатия печат
познатото по устните се губи.