Когато мисията на пътеките
беше да извикат пътници,
да утъпкат гърбовете им
и да ги превърнат в пътища,
бяхме като мънички деца
с островърхи карнавални шапки,
имахме на своите лица
сто въпроса като стъпка кратки,
имахме топлийки за очи,
никака представа за хербарий,
докато един не различи -
пътят колко бавно остарява.
Днес на кости, мускули и ход
ясната посока се печели.
Колко да е повторим с живот
пътят, ако песните са спрели,
ако пътник рухва изморен
в немощта и смазва коловоза,
ако след смъртта му не реве
някоя тревичка от невроза,
че се знае минал е от тук
с мисия световно неизвестна
някакъв прекрасен земен звук,
който умълчаните да стресне.
Гледа, гледа в своите крака
старата молитва до чертата,
а край пътя ангели летят
без олово - от сребро и злато.