Звънът камбанен помни гръмотевица,
която се издига преддъждовно -
когато силна длан
не е намерила
причина манастира да затвори.
Ковачът е отгледал шумно в огъня
сърцето
на божествената грива...
Копитото е питомно с подковата...
Товарът само вяра не крепи го.
Със огън е калявана усмивката
метална
върху камък на земята.
И удар подир удар
е заричана
с небе за апетит против ръждата.
Сега държи зеленото поверие
магерницата с лапада и лавъра.
И виното не свършва по вечеря
не моли възкресение гробарят...
Защото дъждовете над камбаната
и живите от свещи съживяват,
иконата
когато гледа раната
след чука, с меден звън да се затваря.