Заета съм като перо от чайка,
което бърка тюркоаз и мента,
на дъното на облачните тайници,
умислено за слънчевата флейта.
Заета съм, приличам на вретено,
което чака мекото на пръста...
и сто години сън са малко време -
леглото е широко, ала късо.
Заета съм, дори преди да дишам.
Преди да си направя равносметки
за огъня в родилното огнище
и вдигнатата с пламъка му летва.
Заета съм, защото си намерих
за приказката сребърна окръжност...
Ръката ми я носи и трепери -
наистина ли с бъдеще я свързва...