Така ми е пораснала косата...
Така е лесно
да я свия в кок,
съвсем небрежно
и с подострен молив
да обуздая тъмната й тежест,
за да спася извивките на шията
от живото кипене...
Да забодеш алтея
в раковината й,
погълнала гласа на ветровете,
и шепотът от косъмче на косъмче
да донесе до челото 
рева като благословия,
помилвана с изпуснатите кичури...
За да ми се допише стих,
да дръпна молива,
косата ми очите да закрие
в нощта,
погледнала се с всички тайни,
с които я измерваме
и пак останала перце на рамото,
където топлината каца
да расте.