Не набор от маслини
и жасмин
накара вечерта да се изгуби
до другата трева,
до леко фадо
по кожата
на липсващото слънце...
Поток е... - казваш ти,
и ме преместваш
в отблясъка на клонче
по реката -
а тя заела цитрусови жестове
прощава
карамелената арфа.
Защо ли услужливата ми памет,
когато води
своя очна ставка
с любимия в спонтанностите повод,
е чиста и способна да забрави
детайлите,
които е изпращала?
Жасминът като храм
не натежа...
Маслините
избавят пак мирото...
И само в мен и теб едно избра
от своите значения
животът.