Не слуша зимната мъгла,
когато й нашепвам,
че ме няма.
Премества въпросителни
зад сенките на медната тръба,
повдига на клавишите клепачите
с една дактилна сладост
в До диез и Ре бемол,
преди да среше струните
от рошави маневри
в скута на
белята...
Стакатото е плавно.
И е безсилен Вагнер,
защото не познава
как хоризонт през гърлото
на пясъчен часовник
като етюд минава,
когато водиш
златните корони,
без светлина да се изрони,
защото съм такава.
Не слушам зимната мъгла,
а дим се утаява.
Листо разменя
корен за посоката,
която друг не знае -
дали е чиста,
или важна,
и може ли да пали.