С очакване магнитчетата земни,
се взират замечтано, а безсилно,
в сиянията сини и зелени
частици заредени подозират -
светулките им в мрачните простори,
към полюсите времето прелистват,
изкачва ли се морз след морз нагоре...
мълчащо и блуждаещо, и бистро?

Намерила най-нежната си болка,
Луната виолетово разчита,
(че могат кислородът и азотът
фаталното у мен да предизвикат)
понесена в неземното си тайнство,
намерена и вечна,
                                    много лично -
кълне се, че сега обичам крайно,
а утре ще е повече от всичко.