Дървото,
на което се люлее равнодушието,
съхне постепенно.
И избелява като черна дреха
нощта от сън
по слънчева рецепта.
Мънистата от гривните не бягат,
писмото щом коприната напуска.
На всеки йероглиф
е кацнал славей...
а връзките на меките сандали
не помнят път
и време да ги връзват.
Тържествено премереният вятър
през кичури зениците задига
и драмата на кратичкото лято
изплаква с яд родилен
и невидим.
Пожарите с небрежна повторяемост
ги хранят шарении обичайни...
Дъждът измива падналия цвят
в растящите рисунки
по асфалта.