Поспи, Небе, в безкрайното си сиво.
Ще пазя тишина. Ще те погледам.
Все още мек е въздухът, без "минус".
Снежинки няма в лебедово езеро.
Мълчи, Небе, не ще ме надприказваш
и цирковете вече са смълчани...
Качулката на шубата ми смазва
и нужен сантимент, и сто фантазии.
Видя, Небе, че няма да приличам
на слънчевата рицарка със стомните.
Шахматните дъски са за цариците.
Еднакви - всички фигури... са облаци.
Прости, Небе, че времето прибързва,
от земно равновесие ранено.-
Когато спирам, раните му кърпя...
Когато тръгвам, няма го до мене.
А ти, Небе, ме носиш и без сянка,
познаваш ме, когато се усмихвам.
Навярно някой ден ще ти разкажа...
но днес ще си мълча и не разпитвай!