Отдавна, може би тогава,
когато още се озъртах,
видях, че в светлото остава,
прашинката да търси въздух...
Безкрайно лека на ревера,
не се стопи като снежинка,
а само леко потрепери,
яката си, когато вдигнах.
И я понесох доверчиво,
без плана да я надживея.
И си говорим право - криво,
макар че много не умея.
И се съветваме по тъмно,
когато никой не усеща,
че другият е много мъдър
като на много първа среща.
И скоро, може много скоро...
да се изгубим в необята,
и всеки сам да диша гордо
в блаженото "и тъй нататък".