Април е люлка
в грешната градина
на минорите,
където е изгнила и превзета
шумата от ронещи се
партитури.
Окачвам слънцето като медал
за храброст във Верона
на белия,
от Ной изпратен,
гълъб.
И дълго съзерцава
гръбнакът на отровата,
че дирижирам мравките,
проходили
по кръста.
Легато са пробили пръстта
и са готови
да носят слънчогледите
през времето...
най-светлата целувка.
Дъждът се двоуми
по кой от всички инструменти
да хвърли танца
на гърмящите си стъпки...
И лъже ни,
че е достатъчен,
обичащ и полезен,
че и от истинско признание
по-скъп е.
Обърква се.
Тежи като душа
в разбърканите облаци.
Наглежда шарената
земна суматоха
край името на розата.
Нарежда пасианса
на търпението 
в тайна нота,
но мисълта ми го издухва.
Април личи
по всичките ми странности.
Защо е бос,
а с шапка - не разбирам.
Смъртта - хамелеон,
догонващ
нежния му цвят на щастие,
не знае,
че не "от"
а "след" очакването
се умира.