Ти си коренче в моето време,
будещо ръста на светлината
за птиците, вечност повели-
объркана в яснотата.
Всяко листче трепти и повтаря
мисълта на невинния вятър,
и е стара, повярвай ми, стара...
лудостта, че е плоска земята.
Ще намери най-простия начин
сам димът да превърже насъщния..
На ухото ти огън изплаче ли,
вкусва нота беззъбото бъдеще...

Но много малко
все не му достига...
да свикне, че съвсем ще оправдая
пространството на вечната енигма,
което ме запомня, без да зная.