Страхът ми да не наранявам
равнява времето с изкуство,
преди все още да познаваш
и половината си същност.
Преди да можеш да усмихнеш
надвесените едри капки,
с които облакът разпитва
съвместната ни вероятност.
Преди да можеш да разплачеш
на Бог щастливите интриги,
извикани, за да докажат,
че който моли, си отива.
Преди невинно да разместиш
перото, лист и онзи навик,
а от мастило неизвестно
заглавието да е замисъл.
Преди съвсем да заобичаш
присъствието, щом будува...
И да танцуваш неприлично -
без да си сигурен, че чуваш.
Защото сянката ми честна
от кръста не приема рана,
и може слънце да премести -
единствено,
                      за да останем.