Денят трепери пак
от разграфеното
в удобните ни разписания
и от главата
до пети измерва
бриза, оцелял над пяната.
Иска като рибите в дълбокото
да не може капка да изплаче,
да не търси своето лице,
което не запомни
с драмите на трезви и пиячи.
Денят излюпва
следващата страница от себе си
в соленото вълнение
на бреговете стрити,
между заключените пръсти
се промъкват перлички с размер
на песен,
които не прощават суетата мидена.
И чайките подреждат в кръг
нестройните небета,
които се кълнат в човешката ни
жажда...
Облягам се на теб,
нали ще закъснеем
за влака 5 минути само...
Нали е малко?
Денят умира там,
където се е раждал.