Остани в намека на слънчевия сън,
че мравката катери камъче,
което прави равното внимателно,
когато не е задължително
да бърза вятърът или да се забави,
намерил в тичинките светъл смях
и обещания.
Не обещавай! Просто остани -
окото,
през което виждам
ръцете си протегнати,
косите подредени, боядисани
в размера на устойчивото черно.
А с ириса на синия поток
не забелязвй колко много значат
ветрилото за щедрата ми сянка
и изводите - честни като кост,
които да е друга задължават...
Защото близостта е разстояние,
в което ще напуснеш мен
и няма да си правилният глас,
на който проговарям.