Гледам, гледаш -
тази пътека е ничия.
Започва по мръкнало,
остро време.
Тежат й мъгли непознати,
получовешки видения.
Може би е сънувала плюшено мече,
мигли, трепкащи детски и живи...
с карамелено чувство за честност.
Гледам, гледаш...и си отиват
по нея изгубените внушения,
кораби с болни мрежи
и недопили гарвани...
Само ти като рамо на есен...
Само аз -
колкото лятно отлагане...
И очите, които започват отникъде.
Само ние - свободни от рими
и погалени с крехка мелодия
между нежност и нежност.
Слушам, слушаш какво ще си кажат
ледената вода и дълбокото
в облаче пара...
Само да търкулна кълбото невидимо
и да сплетеш страховете му...
Само да признаем на нероденото цвете,
че вече е светло.