Затворих вратата
пред бурята
тъжна и смешна.
Въпросите капеха в огъня.
Въглен растеше...
Така проверено мълчах
с катинара железен.
Но истина някаква
също в покоя не влезе.
Тогава димът се дописа
по логика прашна.
Доля на небето чернило
в звездната каша...
изми на луната очите
за гъдела тесни,
и дупка направи в безкрая
да зная къде си...
Сега те повтаря това,
от което съм малка,
години и път не броя
за сянка на залък,
а хващам с ръка
светлината свещена,
тя не е лъжа...
на две разделена.