Нали са твои белите ми стихове,
в които влиза времето на пръсти,
защото подозрителният извод
минутите си точни е изпуснал.
Нали започва всеки път различно
онази тишина, която имаме,
а сянката на вятъра се свива,
когато пред неписаното сива е.
Нали познаваш погледа ми често,
преди да станат мислите ни равни,
преди да вдигнат мъдростите летва
и много лесно да се съгласявам.
Запомнени от сънищата, водят
илюзиите в будната реалност,
където земните врати са много
и думичка вълшебна ги отваря.
Нали са мои сините ти пътища?
Луната им е вярна и ревнива...
защото вият вълците под слънцето,
че ние с теб нарочно сме такива. 

отърсва се и хуква през сдвоени сини пътища, далеч от вълчи вой, но с лунен прах искрящ покрита.