На мрака незавършеният покрив
опитва край съня да се изплъзне,
цигулката преражда свeтли ноти
и с лъка си размества криви тухли.

Търкалят се бемолите по пода.
Прозорците - клавиши неспокойни.
А танцът на мига изпитва гордост,
защото свободата няма двойник.

Завъртат се ъглите за последно.
Небето къса скучния им корен,
изпраща обещанието щедро,
в което паяче да се кокори.

И чудото задъхано и честно,
в което физиката е химична,
събужда изгрева божествено,
от нас доказано категорично.