Няма да е достатъчно огледалото
на тази зима,
която забрави лицето си,
но направи място за слънчевите бръчици.
Когато смига бавната мъгла,
отникъде започват сенките ни,
хляб замесват,
събират си бодли от скрежни рози,
лисичите опашки сплитат...
По скулите на късичкия ден
и нерв не трепва.
Димът кръщава рибите.
А восъчният дом се връща в ритъма,
обсебил времето.
Снежинките невидими сънуват
история, в която светим.