Огледалото вижда всичко,
но не и себе си.
И не чува въздишките
на маската си от безразличие.
Аз доверявам нарочно
на ситен сребърен гребен
изправянето
на вече редките си къдрици.
Огледалото си прощава,
че от бръчка до бръчка
скъсява разстоянията
в минали кардиограми.
Древен и тих пергамент...
може да се изучи.
Но да го преведеш ли?
Да го заобикаляш ли?
Огледалото се страхува
от земните чувства -
нелечими,
заразни и своеволни.
Изпотявам го с дъх и го забърсвам.
То ме пита - Гримът за какво е?
Огледалото лекичко се прозява.
Копнее за мрака
с най - сърдечната си
недостатъчност. - Така ли е купено?
Зад гърба му се крият думи
без отражение - с гръб до стената...
и внимават много да не се спука.
 

Огледалото не е това, което беше.....