Вместо мен се усмихва навикът.
Гледа ме, че не бързам.
Толкова леко се върви,
когато температурата е 11 градуса
и няма вятър и дъжд.
С касов бон в джоба
и някакво дребно ресто,
ключове в малкото джобче на чантата
а в дълбока преграда -
молив и какво ли не.
Равномерно загледана
в стъпки, които въртят земята.
Мишка, търкаляща графика
като топка с крачета.
С един закъснял и един подранил цвят
здравецът напоява пътеката.
Само очите ми, още внезапни,
носят графитите в себе си
върху бялото...
След малко небето вместо мен
ще заплаче.
Дали ще остане 11 градуса?